Чатът и чудовището

Posted on by

Когато човек чати, пише диалози. Това е пиеса.
Името на героя – преди всяка реплика.
Бедни сухи ремарки. (Идвам от банята. Гол съм.)
Име, маска, роля. Игра.
Всеки изживява мечтите си, говори за страховете си, напада, подчинява, влюбва се, разделя се. Свършва.
✿
Точно така възприех „Великият церемониал” на Фернандо Арабал.
Книга дебела и красива, с извити изписани жълти букви и черно-бели снимки на корицата, лъха на Дали и Бунюел отдалече.
Даже малко страшна.

✿
Започва с дълга студия за Арабал от Стефан Танев, наречена „Реалност, мит и еротика в предградията на небето”. Заглавието ме напои с поезия и реших да не чета веднага какво пише за автора – първо сама да усетя с какво ще ме забавлява.
✿
Първата пиеса в сборника – „Гробището на автомобилите”. Твърде хаотична за моя вкус, трудно ми е да следя действието, с тромпетисти и любовници. Никакъв сюрреализъм, моля, аз съм дева!
Добре, че преди да навърша 20 години се нажабих с култура, а после я шлифовах, колкото можах, в университета. Сега не ми е по силите да поглъщам, и не искам,  грозни, неразбираеми, мъчителни, нелогични, остри, болезнени, твърде ерудитски текстове.
В „Гробището на автомобилите” ме задържаха музиката, постоянната размяна на роли между героите, жегването ниско долу в корема, когато унижават Дила… ми такова е.
✿
После прочетох „Великият церемониал”.
Това е моята пиеса.
Ужасна е.
Не зная кой би я поставил, и през какво трябва да мине целият екип, за да извади всички дълбоки и черни мисли и преживявания, и да ги стовари върху публиката.
Арабал ме смаза с тази пиеса, и ме вбеси, защото го чувах как ми се подиграва, докато ми причинява това.
Лица: КАВАНОЗА. Той е гърбав. СИЛ. Тя е красива. ЛИС. Тя е красива. ЛЮБОВНИКА. Любовник на Сил. МАЙКАТА. Майка на Каваноза. И много ГОЛИ КУКЛИ.
Тези хора са толкова самотни, и толкова увредени от самотата, и толкова жадуват за любов, че за да се докоснат до нея, са готови да измъчват и да се подлагат на мъчения, и удоволствието от любовта е силно като смъртта.
Абе няма да ви я разкажа тази пиеса.
Но е… като да се видиш отвътре. Не е много приятно.
Сигурно е хубаво да преживееш една такава пиеса, поне веднъж на… поне веднъж на много години.
✿
Тази пиеса ме съсипа и засега няма да чета нататък книгата, а в нея има още четири текста. Заглавията им са:
„Архитекта и императора на Асирия”, „Циркът на пънкарите”, „Любовният кодекс на един щангист”, „Страхотният смях на лилипутите”.
✿
Какво е общото с чата?
Чувството. Храбростта. Оголването.
✿
И как този автор е толкова зверски талантлив, че се отдаваш на книгата му, каквото и да ти струва това.

Фернандо Арабал, „Великият церемониал“, ИК ЛИК, 2009 г.

 

✿
Ако ти също искаш да напишеш рецензия за тази или друга книга на ЛИК, прочети тук: http://liikk.wordpress.com/2010/06/30/blogs/

4 thoughts on “Чатът и чудовището”

  1. Всичко това с възрастта за „зобане“ на култура е вярно… Какво обаче да правим в духовните си търсения, когато цивилизацията ни „пришпорва“ и не ни оставя насаме със себе си чрез чуждото творческо, прозтичащо от духа на епохата, послание!?… Тогава дори и да не ни се иска, ако имаме усещането, че носим нещо в себе си, се изравняваме с тълпата- няма кой да ни чете… Но ако искаме да отидем на театър, както е ходил Белинский „Вы любите театр“!, то тогава трябва да намерим себе си сред зрителите, не толкоз чрез индивидуалното и специфично наше си търсене, а сигурно трябва да можем да усетим седящите в залата до нас с онова, което ни е сродило и вкарало точно в тази зала и точно на тази пиеса… На това му казваха „духът на епохата“… За същаление отдавна вече не ходя на театър, защото там се опитват да ме забавляват, а не да ми предлагат решения на онова, от което съм в стрес… Не е нужно да съм съгласен, на трябва да усещам празничността на единомислието и единочувствието… другото, скечовете, пикаенето по сцената, евтината еротика, тъпите анекдоти…, че съдържанието на целия ни живот днес е относим към този комплекс!

    Reply ↓

Вашият коментар