Чатът и чудовището

Когато човек чати, пише диалози. Това е пиеса.
Името на героя – преди всяка реплика.
Бедни сухи ремарки. (Идвам от банята. Гол съм.)
Име, маска, роля. Игра.
Всеки изживява мечтите си, говори за страховете си, напада, подчинява, влюбва се, разделя се. Свършва.

Точно така възприех „Великият церемониал” на Фернандо Арабал.
Книга дебела и красива, с извити изписани жълти букви и черно-бели снимки на корицата, лъха на Дали и Бунюел отдалече.
Даже малко страшна.


Започва с дълга студия за Арабал от Стефан Танев, наречена „Реалност, мит и еротика в предградията на небето”. Заглавието ме напои с поезия и реших да не чета веднага какво пише за автора – първо сама да усетя с какво ще ме забавлява.

Първата пиеса в сборника – „Гробището на автомобилите”. Твърде хаотична за моя вкус, трудно ми е да следя действието, с тромпетисти и любовници. Никакъв сюрреализъм, моля, аз съм дева!
Добре, че преди да навърша 20 години се нажабих с култура, а после я шлифовах, колкото можах, в университета. Сега не ми е по силите да поглъщам, и не искам,  грозни, неразбираеми, мъчителни, нелогични, остри, болезнени, твърде ерудитски текстове.
В „Гробището на автомобилите” ме задържаха музиката, постоянната размяна на роли между героите, жегването ниско долу в корема, когато унижават Дила… ми такова е.

После прочетох „Великият церемониал”.
Това е моята пиеса.
Ужасна е.
Не зная кой би я поставил, и през какво трябва да мине целият екип, за да извади всички дълбоки и черни мисли и преживявания, и да ги стовари върху публиката.
Арабал ме смаза с тази пиеса, и ме вбеси, защото го чувах как ми се подиграва, докато ми причинява това.
Лица: КАВАНОЗА. Той е гърбав. СИЛ. Тя е красива. ЛИС. Тя е красива. ЛЮБОВНИКА. Любовник на Сил. МАЙКАТА. Майка на Каваноза. И много ГОЛИ КУКЛИ.
Тези хора са толкова самотни, и толкова увредени от самотата, и толкова жадуват за любов, че за да се докоснат до нея, са готови да измъчват и да се подлагат на мъчения, и удоволствието от любовта е силно като смъртта.
Абе няма да ви я разкажа тази пиеса.
Но е… като да се видиш отвътре. Не е много приятно.
Сигурно е хубаво да преживееш една такава пиеса, поне веднъж на… поне веднъж на много години.

Тази пиеса ме съсипа и засега няма да чета нататък книгата, а в нея има още четири текста. Заглавията им са:
„Архитекта и императора на Асирия”, „Циркът на пънкарите”, „Любовният кодекс на един щангист”, „Страхотният смях на лилипутите”.

Какво е общото с чата?
Чувството. Храбростта. Оголването.

И как този автор е толкова зверски талантлив, че се отдаваш на книгата му, каквото и да ти струва това.

Фернандо Арабал, „Великият церемониал“, ИК ЛИК, 2009 г.

 


Ако ти също искаш да напишеш рецензия за тази или друга книга на ЛИК, прочети тук: http://liikk.wordpress.com/2010/06/30/blogs/

4 thoughts on “Чатът и чудовището

  1. Всичко това с възрастта за „зобане“ на култура е вярно… Какво обаче да правим в духовните си търсения, когато цивилизацията ни „пришпорва“ и не ни оставя насаме със себе си чрез чуждото творческо, прозтичащо от духа на епохата, послание!?… Тогава дори и да не ни се иска, ако имаме усещането, че носим нещо в себе си, се изравняваме с тълпата- няма кой да ни чете… Но ако искаме да отидем на театър, както е ходил Белинский „Вы любите театр“!, то тогава трябва да намерим себе си сред зрителите, не толкоз чрез индивидуалното и специфично наше си търсене, а сигурно трябва да можем да усетим седящите в залата до нас с онова, което ни е сродило и вкарало точно в тази зала и точно на тази пиеса… На това му казваха „духът на епохата“… За същаление отдавна вече не ходя на театър, защото там се опитват да ме забавляват, а не да ми предлагат решения на онова, от което съм в стрес… Не е нужно да съм съгласен, на трябва да усещам празничността на единомислието и единочувствието… другото, скечовете, пикаенето по сцената, евтината еротика, тъпите анекдоти…, че съдържанието на целия ни живот днес е относим към този комплекс!

Вашият коментар