Моят татко пренася дърва,
във студеното, както куцука.
И прилича на чудо това –
вчера свършиха – днес пак са тука.

Той не е глух! Но често не чува,
а се сърди, когато крещя.
Моят татко цветя не купува,
но през лятото гледа цветя.

Той се грижи за тях, и полива
всяко стръкче отделно, и иска
да ги снимам. А после отива
да ги види отново, отблизко.

Моят татко по селски говори
и за ясни неща разсъждава.
Той за нищо не иска да спори,
той се смее и се съгласява.

Моят татко си прави майтапи,
моят татко обича джумбуши.
Притеснява се, ако изцапа.
Майка казва, а татко я слуша.

Мога много за татко да меля,
но в момента да спра се налага –
той е тук, портокал е обелил,
и държи да го взема веднага.

романтичен джаз-концерт
„Желая ти любов”

Макар че зимата е „Тъжно време” и Марина пее „Не отивай там”, елате да чуете нашата „Рецепта за любов”.
Любовта обича да се глези, понякога гласът й казва „Не си за мен”, а погледът й: „Опитай пак!”.
Понякога си пее с „Фалшиво тананикане”, но сърцето й вярва, че мелодията ще продължи.
Любовта понякога закъснява, но ако сте на точното място, можете да бъдете сигурни, тя ще дойде след петнайсет минути, или най-късно – с „Водите на март”.
Любовта променя целия свят, тя издига „Луната” и тя пали звездите. Тя променя съдбите на хората, а се побира цялата в една „Фотография”.
Любовта се отчайва и понякога пита „Кога? Кога? Кога?”
Понякога е щастлива, друг път – тъжна и нещастна, но каквото и да пее любовта, „Това е песен за нас”.
Заповядайте на 4 февруари в „Чайната”, за да споделим любовта си към красивата музика и романтичните стихове, изпети на български.

Антони Дончев – пиано
Венци Благоев – тромпет
Марина Господинова – глас
Мария Донева – думи

Любовната джаз-класика на български език!

Вход – 8 лева.
Резервации: на телефон   +359(0)887051080

in colours

Когато Виолета взе микрофона, лампата осветяваше само половината от лицето й, микрофонът хвърляше сянка върху устните й, и тя имаше две лица, едно тъмно и едно светло. Едно щастливо, и едно тъжно. С тази равномерна изкуствена светлина, която ни облива отвсякъде еднакво, ние сме забравили за сенките. Пикасо е рисувал такива сенки не защото е имал повреда в зрението, а защото светлината тогава е била жива и е трепкала.
   
Стиховете на Виолета Христова са топли и меки, с влага в тях, като тесто, което е оставено да втасва на топло, и ти ги чуваш и ги виждаш готови и хубави, но те продължават да бухват и да разгъват ароматите си в ума ти. Около думите почти видимо съществуват още думи и още значения, които ти се причуват. Уж не са написани с мастилото, а със сигурност са там. Някъде в ъгълчето на окото си ги виждаш, но не е ясно дали това не са твоите думи, дошли да посрещнат нейните и да ги поздравят (да си допрат антенките като мравки на пътека). А може и сълза да е. Твоя сълза ли, нейна ли – все вода от световния океан.
Виолета пише тихо, а поражда въодушевление. Натъжава те, а пък ти поникват крилца от радост.
Виолета е като хубава щастлива поляна, по която цъфтят тъжни цветя.
А пък Камелия прилича на дружелюбно синеоко бебе, което мята светкавици.
И те снощи бяха при нас! На крака ни дойдоха.
Казаха много, но можеше още.
И ето, сега се налага да си го разказвам и да си го доизмислям.
Дано да дойдат скоро пак, пак.

Остро

Порязах си небето
и потече дъжд -
червен или ръждив, или отчаян,
а изгревът не светеше и залезът не топлеше,
сърцето ми бе мъртво от вълнение.

И любовта като небесна риза 
развяваше ръкави над пустинята 
за сбогом на случайните оазиси,
в които се превърнаха годините.

Целунах те, преди да стане тъмно
и мокра, и пияна от видяното,
не искам вече никак да си тръгна
дори небето да е цяла рана…

Не искам утре пак да се разлистя
под чуждо име и във чужда риза.
Ще ти родя деца като мъниста,
ще ти запаля залез като изгрев.

На мене това ми е чуждо.

Представям си думите като яйчица, в които има живи пиленца, и от уважение ги изчаквам сами да се излюпят.

Не ща да ги троша.

снимчицата е от тук 

Снежинките подреждат
студено като мляко,
заоблено и свежо
небе, небе навсякъде!

Усмихвам се и мръзна,
вървя и дишам вятър.
И като се подхлъзна,
политам към земята.

Спи земята, нежна, гладка,
без парфюми, без трева.
И завивката е кратка,
и докосва я едва.

Сивее всичко. Лепкава мъгла
безцелно и унило се разхожда.
И да пробие слънчева игла,
в ревера си мъглата я забожда.

Безвкусен въздухът, студен и гъст,
и безпричинна – хладната тревога.
Ох, слава богу, че денят е къс!
Но, за беда, такива има много.

Това са пиленца-брошки, а окръгленият им поглед се дължи на факта, че са накацали върху току-що опечена баница и не могат да се нарадват на късмета си.